Shifts Crisis

Оставките в Румъния продължават да не са изход от кризата

Николай Йотов
Bulgarian Post
13.02.2007 г.

Румънският премиер Калин Попеску-Търичану обяви пред телевизионния канал Про ТВ, че е възможно нов външен министър да не бъде обявен до началото на промените в румънския кабинет, които подготвя. Съществува възможността те да се окажат лек за правителствената криза в северната ни съседка. Фото: Николай Йотов

В началото на втория месец от европейското членство на Румъния едно от главните действащи лица в румънската политика в международен план, външният министър Михай-Ръзван Унгуряну беше принуден да подаде оставка. Това се случи след като негов гаф от ноември 2006 г. стана публично достояние чрез медиите.

Унгуряну не уведомил министър-председателя Търичану за задържането на двама румънски граждани в Ирак, след като последните снимали непозволено в американска военна база. Впоследствие те бяха освободени и върнати в родината си, а Унгуряну беше освободен от поста си. Възпитаникът на Оксфордския университет, обаче, ще трябва да остане да изпълнява задълженията си на първи дипломат до назначаване на наследника му.

Като министър в оставка той проведе среща с британския министър по европейските въпроси Джеф Хун, с когото обсъдиха бъдещото сътрудничество между Румъния и Великобритания, Лисабонската стратегия, промените в климата и прилагането на Европейската политика по междусъседските отношения. Унгуряну успя да смени ратификационните инструменти по договора със Съединените щати за насърчаване на двустранните инвестиции от 2003 г. и участва на събранието на Съвета по общи въпроси и външни отношения на Европейския съюз в Брюксел.

Към момента се обсъждат няколко имена за креслото на първи дипломат в северната ни съседка, но като че ли нито едно не взима връх в предпочитанията на нито една от страните. Това е и една от причините Унгуряну да не бърза с опаковането на багажа си от външното министерство.

Изглежда, че смяната на външния министър ще се забави, а според Калин Търичану може и да не се случи до започването на процедурата по преструктуриране на правителството, което той планира. Премиерът заяви пред телевизионния канал Про ТВ, че реакцията на парламента, който трябва да одобри подобни промени, ще бъде тест за функционирането на мнозинството, съставено от либерали и демократи.

Мнозинство, което към днешна дата е близо до окончателното си разпадане, по причина най-вече на несвършващия личностен конфликт между лидерите на двете партии - премиерът Търичану и президентът Траян Бъсеску.

От либералната платформа, създадена през декември 2006 г., от бивши колеги, сътрудници и подчинени на премиера в Национално-либералната партия и управлението на страната, вече заявиха, че е необходимо намаляване броя на министрите в кабинета до 12 и опростяване на цялостната структура на правителството, с един или двама държавни секретари.

През последните две години министър-председателят направи многобройни смени и рокади в подопечното му правителство с цел запазване на поста и позициите си в несекващия конфликт между него и държавния глава. През август 2005 г. Търичану беше на път да стане от собствения си стол и дори подаде оставката си като премиер. След кратка среща на върха в Брюксел той беше посъветван да задържи юздите на поверения му кабинет.

И така, завръщайки се в Букурещ, четирима министри бяха сменени, включително този на здравеопазването, който, по подобие на тогавашния му колега в София Славчо Богоев, беше с богато бизнес и организационно минало и никъде в биографията му не се споменаваше за упражняване на лекарска професия.

През 2006 г. беше уволнен министърът на земеделието. Министърът на икономиката попадна в центъра на шпионски скандал и също беше заменен - от близкия до Търичану Варужан Восганян, уличен малко преди това във връзки с бившите румънски тайни служби „Секуратитате“.

Министърът на отбраната пък падна в сражението между премиер и президент, този път след намеса на държавния глава. Той силно се подразни от обсъждането на идеята за изтегляне на румънските войски от Ирак, предложено от министъра и неговия екип.

В началото на тази година премиерът освободи шефа на правителствената агенция по финансовите въпроси на държавата. Последното искане за оставка от Търичану беше това на известната и у нас Моника Маковей, министър на правосъдието. Както никога досега, премиерът срещна отпора на всички имащи значение за развитието на Румъния страни, включително САЩ, чрез посланика им в Букурещ и европейския комисар по правосъдието Франко Фратини.

Над главата на Калин Попеску-Търичану продължава да виси опасността от трансформирането на кабинета му в правителство на малцинството, което в крайна сметка, ако не до предсрочни избори, то ще доведе до загубата на всякакви шансове за втори мандат през задаващата се 2008 г.

Единственото му спасение би било, на първо място, скорошното одобряване и прилагане на промените, които обяви, че желае да направи, както и... граждански вот на недоверие срещу Траян Бъсеску, чиято подготовка е в своята финална фаза. При едно подобно развитие на ситуацията Демократическата партия обаче със сигурност ще се изтегли от управляващата коалиция. Това ще означава търсенето на алтернатива за основен партньор в алианса, а единственият реален вариант засега остават инициаторите на свалянето на държавния глава - социалдемократите.

При една такава коалиция неминуемо ще последва дискредитирането на Румъния и нейния премиер както от вътрешните, така и от международните главни действащи лица в отношенията със страната.

При всичко казано дотук, изход от кризата, в която се намират съседите отвъд Дунава е игла в купа сено. Сено, изпълващо хангар с размерите на цяла една държава.

Николае Иду: България и Румъния не получиха достатъчно качествена подкрепа от Европа

Николай Йотов, Букурещ
Bulgarian Post
08.02.2007 г.

По времето, когато си говорихме с него, Николае Иду беше директор на Европейския институт в Румъния. Днес той е главата на постоянното представителство на Европейската Комисия в Румъния. Той е и един от авторите на официалната заявка на страната за членство в Европейския съюз, подадена още през 1995 година. Иду коментира за Bulgarian Post следприсъединителните политически и социални трусове в страните от бившия Източен блок. Според Иду, Русия все още предпочита Европа пред Китай за свой стратегически партньор.

Сега, когато Румъния е част от Европейския съюз, каква ще бъде следващата задача с национално значение за страната? Успешно членство?

Успешното членство е по-скоро общият план. Тук, в Румъния, беше лансирана идеята за следприсъединителна стратегия. Една група хора, представляващи академичното съсловие и гражданското общество, бяха поканени преди няколко години от правителството. Аз бях сред присъстващите. Обсъдихме обстановката с някои от съветниците на премиера и стигнахме до заключението, че не ни трябва такава стратегия. Тогава съществуваше ясната цел за присъединяването ни, определена от предприсъединителните критерии и програмата, заложена от Европейската комисия и европейските институции.

Очевидно и днес няма ясна визия за бъдещето, вече като страна-член. Каква би била следващата цел? Присъединяването към еврозоната?

Има много хора, които казват „трябва да включим и по-добра пенсионна система, по-добри пътища, да работим за развитието на информационните технологии” и т.н. Обаче това са по-скоро детайли от цялостна структура, които могат да бъдат доразработвани в процеса на развитие. Вероятно една следприсъединителна стратегия ще представлява едобщ документ, одобрен от всички политически партии.

През 1995 година беше разработена т.нар. Стратегия „Снагов”. Първо не разполагахме с почти нищо, беше просто едно упражнение на няколко хиляди души, които дойдоха с предложения за бъдещето. Накрая излязохме с обща декларация, подписана от всички парламентарно представени партии, заявяващи, че нашата цел е присъединяването ни към ЕС.

Обаче на следващия ден открихме, че не разполагаме с план за това и всичко оставаше една политическа постановка. Стратегията беше съставена от мен и още няколко души. Тя съставляваше не повече от 12 страници.

Мисля, че това ще се случи отново. Така или иначе си мисля, че всичко това не е толкова значимо за обикновения гражданин. Това, което е важно за него, е да бъде премахната таксата на Гюргево, идеята, че трябва да притежава уникалната здравна карта, която му дава право на медицинско обслужване в ЕС, а така също и да може да пресича границата с България и Унгария без паспорт, да пие едно кафе и да се върне вкъщи.

Съществува и темата за таксата, въведена от финансовия министър Себастиан Владеску, за първоначална регистрация на личен автомобил. Но мисля, че това няма да представлява такъм шок за Румъния.

Това, което дойде като шок, беше непукизмът на някои власти в страната, като кметът на Гюргево и неговия общински съвет. Бих го нарекъл „евронепукизъм”. Онова, което също може да стане причина за критика, са политическите скандали. Трябва да признаем, че перспективата от присъединяването на Румъния към ЕС имаше своя сериозен принос в запазване на политическото статукво преди Нова година и нямаше ескалиращи конфликти. Сега ситуацията е експлозивна. Всяко малко нещо генерира скандал. Така че, очевидно е нужно Брюксел да каже „Стига!”.

Президентът Траян Бъсеску беше там и председателят на Европейската комисия Жозе Барозу каза, че случващото се тук е „нормално”. Но мисля, че в Румъния случаят е малко по-друг. Ние така сме свикнали – някой отвън все трябва да ни каже какво е добре и какво е погрешно да правим.

В краткосрочен план нямам големи очаквания. Защото, сега, може би и в България, съществува един вид отпускане. Не само на националните власти, но и на европейските институции, които отговарят за проблемните зони, като правосъдие, корупция, вътрешни работи, земеделие и т.н. Ние все още се нуждаем от структурна реформа – в противен случай няма да бъдем в състояние да се възползваме от статута си на страна член. Няма да бъдем в състояние за усвояваме средствата от европейските фондове, няма да сме в състояние да допринасяме за преосмислянето на европейските политики. Няма да бъдем в позицията да влияем на решенията на европейско ниво, допринасяйки с това за собствените си, национални интереси.

Това, което ми прави изключително впечатление, е новородената тенденция за вътрешни конфликти в новоприсъединили се към ЕС страни, бивши сателити на съветската система. Сега го виждаме и в Румъния...

Първо в Унгария, Полша и Словакия, в известен смисъл и в Чехия, откриваме популизъм и някакси не дотам европейско поведение спрямо продължаването на реформите, дори и в политическата сфера. Разбира се, съществува опасност за Румъния и България. Очевидно се е формирал определен път, по който всички бивши комунистически страни задължително трябва да преминат. Иначе не можем да се научим как да променим манталитета си и да се съобразяваме с европейските ценности.

Впрочем, като говорим за европейски ценности, говорим най-вече за демокрация и пазарна икономика. Имаме, обаче, вече примери и ще продължаваме да имаме в бъдеще, показващи, че докато се присъединяваме към ЕС, не споделяме напълно неговите ценности.

Последното изследване на „Евробарометър” показва, че румънците са сред най-„евроентусиазираните” за членството ни - 67 процента или нещо такова. Дори процентът за България беше по-нисък.

От моя гледна точка, това означава, че гражданското общество все още не се е оформило. В едно „пораснало” общество, където можем да различим различни интереси, политически пристрастия, религии, е трудно да се постигне такъв процент. Когато погледнете данните за „стара” Европа виждате едно средно ниво от 50-55 на сто.

В този смисъл, може ли да се каже, че не бяхме готови за членство? Или, че трябваше да влезем, за да се развием по-бързо?

Според мен по време на преходния период възникна проблемът с недостига на човешки ресурс и този проблем беше игнориран. Бяхме въодушевени за политически реформи, икономически реформи, но най-основната тема – развиването на човешки ресурс, беше пренебрегната. Това има общо с правителствата политика.

Държавниците заложиха малко пари за образование, в сравнение с други приоритети. Обикновено даваме много повече за възстановяване на пътища, отколкото за собственото си образование. Възниква въпросът и за образованието в семейната среда.

Преходът отне твърде много време, през което всеки мислеше как да отпътува в чужбина, как да направи пари. Случи се бумът в информационната сфера – първо с вестниците. Помня как в началото на 90-те се прекарваше по половин ден в четене на различните издания за да се информираш за най-новите скандали. После телевизионните канали, после – интернет.

Не бяхме готови да се сблъскаме с толкова много наведнъж. Комбинацията от липса на добро образование в семейството и обществената среда създаде едно ново поколение, което не е достатъчно конкурентноспособно – що се отнася до интелектуалното равнище и способността за справяне с определен тип работа. И ние си плащаме цената. Едно лошо образовано поколение е лесно да бъде манипулирано.

Струва ми се, че хората продължават да идват на власт в моята държава с обещания, които са очевидно неизпълними. Демагогията е широко разпространена дори днес.

Беше ли възможно да се избегне бумът на националистите и популистите?

Бих казал, че националистите, популистите – те са в дневния ред, не можем да ги избегнем. Всичко това идва като резултат от грешките, които направихме след разгрома на комунизма.

Не бяхме достатъчно добре „екипирани” интелектуално и не бяхме снабдени със способността да взимаме дългосрочни решения и да прилагаме необходимите реформи. В това отношение подкрепата от Запада беше пълна с демагогия. Поне България и Румъния не получиха необходимата подкрепа – не във финансов план, а по-скоро що се отнася до „качеството на услугата”, сравнено с това в Чехия, Унгария и дори Полша.

Коя е държавата, която би могла да служи за пример на Румъния днес? Полша?

Не бих казал, че Полша трябва да бъде смятана за пример за Румъния, защото има твърде много различия между нас. Например, в структурната реформа и земеделието – земеделската структура в Полша, дори по време на комунизма се базираше на частната собственост, което не беше случаят тук. Сега у нас земята е толкова разпокъсана, че трудно може да се говори за обща реформа в земеделието.

Поляците винаги са настроени за революция – помните как фермерите блокираха националните пътища, защото не бяха съгласни с това как правителството им преговаряше с ЕС. Тук блокираме пътища, ако не си получим заплатите.

От моя гледна точка, европейската политика по съседските взаимоотношения трябва да се развие като много важна тема за Полша, Румъния и България. Така, че те да конструират източното измерение на ЕС. И, разбира се, Румъния трябва да слага на масата темата за Черноморския регион, въпреки че на Европа това не й харесва, защото това е тема, „идваща” отвъд океана. Източноевропейската политика е изключително важна от гледна точка на енергетиката и сигурността.

Според Вас, как да работим с Русия, като членове на НАТО и ЕС?

Не можем да игнорираме Русия, не можем да игнорираме и Украйна – Русия като източник, Украйна – като преносител на природен газ, а дори и Беларус. През 2005 г. написах глава в една книга за ефекта на разширяването на изток на ЕС. Поставих ударение на това колко стратегически важни са Украйна, Беларус и Русия. Не бива да се конфронтираме с тези държави.

Как да балансираме между Русия и Запада? Очевидно е, че играем ролята на медиатори.

Трябва да развием добри икономически отношения с Русия, но не сами. Винаги трябва да имаме „гърба” на ЕС и заедно да работим за европейските интереси. За съжаление дори сред по-старите страни членове не е ясна политиката по отношение на Украйна и Русия. Например Полша силно се застъпва за Украйна. Украйна иска да има специално споразумение с ЕС, оттам й казват, че съществува общата политика по съседските отношения. Отговорът е, че тя не е достатъчна. Това е голяма страна.

После, отношението към Беларус. Съществува програма да подпомагане на гражданското общество там. Това далеч не е достатъчно. ЕС трябва да разбере, че е необходимо изразходването на много повече средства за тези държави и ние трябва да инициираме тези разговори.

Русия е много по-сложен случай. Но дори Русия е заинтересована в партньорство с ЕС. Разбира се, начинът, по който президентът Путин третира партньорите си понякога не е най-честният, но каква е алтернативата му?

Като членове на ЕС, в позиция ли сме да определяме политика на задълбочаване разширяването? Какво е мнението ви за присъединяването на Турция?

Двата процеса вървят заедно. Много е важно ЕС да приеме Турция в редиците си в някакъв момент, не точно сега. Ако не приеме Турция, ЕС няма да може да определящ фактор в глобалната политика.